Галерия „Нюанс” отбеляза творческия юбилей на един от любимите си автори – акварелистът Атанас Мацурев с впечатляваща изложба, озаглавена „Средата на лятото“ (22 октомври – 09 ноември 2025 г.). Заглавието поетично и точно отразява не само един от любимите сезони на художника, но и повода за експозицията – 50 години от рождението на Атанас Мацурев и 30 години творческа дейност. Юбилейната изложба събра на едно място основни теми и сюжети, които авторът разработва от години, изпълнени както винаги виртуозно в различни техники. Експозицията на „Иван Денкоглу” 42 предизвика огромен интерес както в случайните посетители, така и във феновете му, които следят всяка негова изява. В опит да надникнем в творческата му лаборатория, да разберем защо избира именно тези сюжети за картините си, как чисто технически постига своето майсторство разговаряме с Атанас Мацурев.

Мариана Първанова
Подготовката за всяка юбилейна изложба не е лека. Какъв беше вашият подход в подбора на работите ви за експозицията „Средата на лятото” в галерия „Нюанс”?

Не е имало някакъв специален подбор, просто исках работите да са от различни периоди, като все пак да няма много стари. Реших да покажа различни техники и състояния. Затова съм включил не само акварел, а и моливна рисунка, графика, суха игла, сепия, една сребърна игла. Събрах на едно място нещата, които са ми интересни и, които правя покрай акварела. Мислех, че ще бъде любопитно да бъдат показани заедно и наистина добре се получи. Хубава е идеята да се направи експозиция, свързана с някакъв юбилей.

Да, наистина в юбилейната изложба разпознахме някои от любимите ви жанрове. На какъв принцип ги избрахте?

Няма хронология на показаните неща. Това са картини, които са важни за мен, както и моментът, който съм изобразил, чисто емоционално, даже сантиментално.

Има морски и зимни пейзажи, един мой автопортрет, портрет на жена ми, няколко фигурални творби. Общо взето всичко жанрово, което правя и съм работил през годините. Показвам и един натюрморт, в който около лампата са привлечени мушици, които кръжат около нея. Всъщност точно заради тях започнах до го правя. Чисто символистично много ме привлече този вечен стремеж към светлината и към по-светлото. Енергията на мушиците като контрапункт на статичното в тази таванска стая ми се стори страшно интересно и просто седнах и го нарисувах.

Разхождахме се в един град в Италия и съвсем случайно минахме пред стара къща. В юлската жега и тишина чух камбанен звън от селската църква. В този момент излетяха няколко гълъба от един от прозорците на къщата. Тогава обърнах внимание на цялата сцена и тя се появи. Просто изникна в главата ми като готова завършена картина и трябваше да я нарисувам.

Бих искала да поговорим малко по-подробно за една от работите, която сте включили в изложбата. Различава се от останалите – в сребристо-сиво е и сякаш е излязла от предишни векове. Разбрах, че е изпълнена със сребърна техника.

Съжалявам, че показах само една творба, защото много харесвам тази техника. Това е ренесансова техника, съществувала преди изобретяването на графита и молива. Обикновена хартия или плоскост се грундира със специален грунд, направен от финно смлени птичи кости и лепила. Когато този грунд изсъхне, върху него се рисува с метали, които оставят миниатюрни частици върху грунда.

Рисунката е реално същата като с молив, само че всяко едно напластяване с материал след това се окислява по-късно от кислорода и азота във въздуха. Получава се патина, т.е. рисунката живее и се променя непрекъснато, докато не се окисли целият материал, което става доста дълго – в продължение на стотици години. При среброто леко безличната, светло-сива рисунка, постепенно потъмнява и се оцветява в тъмно кафяво. При медта е в зелено, зелено-кафяво, има различни нюанси, оловото е по-тъмно сиво, синьо-сиво, златото не се променя и всичко това е страшно интересно. Понякога се комбинират различни метали, за да се получи различно окисляване и в различни цветове.

Показвате и една цветна картина с грозде, която изглежда по-необичайна.

Тя е по-необичайна за мен, защото е по-цветна. Избягвам да работя с много ярки цветове. Не ми харесва, не са ми присъщи. Предпочитам землисти, по-спокойни цветове, но тук самата тема го изисква – едно узряло грозде, огряно от слънце в началото на есента. Много ми хареса мотивът и затова реших да го направя по-цветно.

Да продължим темата с жанровете и темите във вашето изкуство. Кои са любимите ви сезони, които изобразявате?

Много любими са ми лятото и зимата и като че ли имам най-много такива картини. Пролетно-есенните са по-малко. Това не е умишлено, просто съм видял нещата, които искам да нарисувам през лятото и зимата.
Кое за вас е най-голямото предизвикателство да нарисувате? Морските скали, камъните, които ги облива водата ли?

Всичко е трудно и предизвикателно. При морските пейзажи ми е много интересно взаимодействието на водата със скалите и пясъка, тези постоянно променящи се отблясъци, отражения, движението на водата. Това е много интересно и винаги е предизвикателство ще успея ли по някакъв начин да го нарисувам, да го предам и зрителят ще успее ли да го разбере, да го види така, както аз го виждам, защото основната ми цел е да накарам публиката да види и да усети същото онова, в онзи момент, когато аз съм работил там на място и съм го усетил.

Направи ми впечатление в една от предишните ви изложби имахте картина на трева върху дюни край морето и от нея направо лъхаше лятна горещина, при това без да прибягвате до жълти краски или нещо подобно. Как го постигате?

Не знам. Нямам представа как се постига. Вероятно е процес, който е извън мен. Аз съм някакъв инструмент.

Как рисувате? Винаги от натура ли?

Да, винаги предпочитам да завършвам на място нещата и се връщам толкова често, колкото е необходимо. Картината сама го определя. Не винаги е възможно да приключа на терен поради недостиг на време, атмосферни условия и други проблеми. Рисуването от натура винаги е предизвикателство, понеже всичко пречи и човек трябва постоянно да се адаптира. Като тази адаптация е променлива и зависи от най-различни фактори. Когато не успявам на място да я завърша, работя в ателието. Правя етюди, водя си бележки, фиксирам нещата, които се променят.

Но не снимате?

Не, не снимам, защото снимката обездушава натурата. Освен това аз много се вглеждам в детайла, сякаш правя есхумация. На много и на всякакви нива се старая да изобразя материята. Тези детайли не могат да се видят на една снимка колкото и добра да е тя. При фотографията след това всичко малко или много стои фотографско, а пък на мен ми се иска да има и творчество, всичко да не е толкова буквално. Съответно има много интерпретации на места, особено когато не ми стига времето. Неизбежно има дори и абстрактни моменти, което също е важно.

Как рисувате в старите градчета, които обикновено са пълни с туристи? Хората, градската глъчка не ви ли пречат?

Всичко ми пречи, но когато започвам да рисувам и се ангажирам със самия процес, почти не забелязвам какво се случва около мен. Изключвам и изпадам в съвсем друга реалност. Концентрирам се изцяло върху листа. Много често не чувам, че някой ми говори или че нещо се е променило, не чувствам глад, умора. Това се появява доста по-късно. И съм благодарен за това, защото човек може да се откъсне изцяло от средата и творческият процес ме поема вътре в него.

Вероятно имате интересни случки от рисуването по улиците?

Да, постоянно се случват разни неща. Идват най-вече любопитни хора, които искат да си говорим, задават ми непрекъснато въпроси. Обикновено малките деца много се впечатляват. На тях им е много интересно. Винаги, когато рисувам в градска среда, има доста малки деца, които обаче не задават въпроси, а мълчат някак си благоговейно и просто наблюдават процеса. Опитват се да разберат, интересно им е. Комуникацията според мен с тях е на друго ниво. Първично.

Заговорихме вече за материалите, които използвате. Знам, че рисувате върху специална хартия, има ли нещо по-специфично за четките например или други инструменти?

Хартията винаги е специална и според мен тя е най-важната, защото е в основата на всичко. Върху нея реално се създава всичко друго. Една различна хартия може да поведе работата в съвсем друга посока. Може да помогне, може и да попречи и съответно да не се получи изобщо желаният резултат. Съвременните хартии не ми харесват по никакъв начин – качеството не съответства на това, което аз очаквам и затова купувам стари хартии, ръчно изработени, които много отдавна вече не се произвеждат, но слава Богу има места, където все още могат да се закупят. Четките са с естествен косъм, стандартни акварелни четки, като обичам да експериментирам с всякакъв материали, всичко, което ми дойде наум. Правя много отпечатъци, които дават различни ефекти, но това трябва да става много внимателно и да е подчинено на цялостната картина и на идеята за това, което ще се случи, защото иначе става много самоцелно и веднага личи, ако някой се опита да прави нещо и не се получава. А трябва да бъде нарисувано така, че да не се забелязва и въобще да не става ясно кое как се е получило. Това също ми е интересно. То е нещо като игра, малко изследователска дейност. Не спирам да се интересувам кой материал какъв ефект може да даде. Всичко това обаче няма никакво значение, ако то не е в името да се постигне чувството на сериозен реализъм. Всичко, което правя, е подчинено само на това да внуша на зрителя, че тази материя е истинска, че топлината на бялото, на самото изображение е истинско.

Каква е разликата между хиперреализма и магическия реализъм, който вие рисувате? Вероятно вие си имате някакво вътрешно разграничение, защото вашите картини никога не са буквални илистрации.

За мен хиперреализмът, който е особено популярен през ХХ век във всички видове живописни техники, даже и графични, е доста суха техника. Хиперреалистите буквално копират фотографиите, затова се нарича още и фотореализъм. Там обаче няма никакво или поне в по-голяма част от творбите, няма много авторство като техника, като интерпретация на реализма. Това не ми харесва в хиперреализма. Освен това те отделят много повече време да създадат една работа, в процеса на който се губи и като че ли се изхабява в някаква степен. В крайна сметка тази картина става безжизнена. Технически тя е перфектно изпълнена и човек като я види, може да се възхити, но за мен тя е изхабена и даже безсмислена работа.

А вие как се опазвате от това да не изглеждат работите ви хиперреалистично?

Въобще не се пазя, даже не мисля за това. Картините просто си живеят някакъв свой живот. Но ми се иска да пулсират, да имат динамика. Да се усеща реализмът, но да не е сух. Хиперреализмът преекспонира реализма. Според мен реалността не е толкова реална, колкото се изобразява в този вид картини. Тя се променя и е много важно да се запечата този хода на времето, докато се рисува една работа. Всичко се променя и ако се улови това движение и по някакъв начин се изобрази, то тогава тя става много жива и това се усеща. Кодира се, докато се рисува.

Още една опасност дебне художниците, които рисуват пейзажи, натюрморти, а и не само. Как се спасявате от това да не се подхлъзнете по известна доза сладникавост, каквато забелязваме в картините на някои ваши колеги?

Пак не мисля за това. Вероятно е вътрешна естетика. В моите картини има страшно много меланхолия, носталгия, обръщане към миналото, към изконните човешки чувства. Често си мисля, че това са вид картини, които се появяват пред очите на човек в момент, когато се опитва да заспи. Преди да заспи. Изплуват образи от деня, от миналото. Това са отделни откъси, които обаче носят много силен емоционален заряд и чувства. По този начин се опитвам да ги правя без да се замисля. Просто като видя нещо и сякаш то само ми подсказва, че трябва да го нарисувам. Не винаги става разбира се, но понякога става добре.

Как се насочихте към рисуването? От малък ли рисувате?

Съвсем от ранно детство се случи така, че живях при баба ми и дядо ми пет години. Моите родители бяха студенти в София и аз останах в Банско. Тогава дядо ми, който беше учител по рисуване, започна да ме кара да правя глинени фигурки на различни животни и да изработвам мозайки от камъчета, боб, царевица и каквото там имаше, което ми беше много интересно и забавно. От игра се превърна в нещо повече. След това започнах да рисувам. Винаги ми е било интересно, но никога не съм смятал, че ще стана художник. Това като мечта като че ли дойде много, много по-късно, когато може би реших, че това е нещото, което единствено ме вълнува и ми е страшно любопитно. Всичко друго някак си ми беше скучно. И тогава му се отдадох. Просто започнах да рисувам и да се интересувам от всичко това. По-късно открих акварела и там вече окончателно потънах.

Как развихте тази ваша техника? Някъде пише, че сте самоук художник.

Не съм изцяло самоук. Завършил съм дърворезба. Средно специално образование в Банско – дърворезба и вътрешна архитектура. Имах щастието да имам брилянтен преподавател по рисуване – г-н Иван Вишанин. Тогава той беше преподавател в Художествената академия и наистина се занимаваше с нас много сериозно. Когато разбра, че искам да кандидатствам в академията, ми обърна още по-сериозно внимание. Рисувах много, а рисунката е в основата на всичко. Тя е гръбнакът на всяка творба. Без сериозна рисунка, няма как да се получи нещо. Това ми даде много сериозна основа за перспектива, композиция, тоналност. От друга страна, заниманията с дърворезба ми дадоха усещане за материала, за детайла. Дърворезбата е два вида – хубава и лоша. Топлотата на дървото, заниманията с тези неща –всичко това се отпечатва по някакъв начин и след това се проявява.

От самото начало ли тръгнахте към акварела или сте пробвали преди това нещо друго?

Пробвал съм с маслени бои , цветни моливи, пастели, но по-скоро винаги съм залитал по графичните техники, защото много обичам графиката. Въобще черно-бялото ми е много любимо и винаги ме е интересувало. Акварелът е на границата между живописта и графиката, като аз си мисля, че при мен е по-скоро към графиката, защото това детайлизиране и използване на монотипни техники като че ли ме отдалечава от първичния, много цветен акварел. Обикновено акварелът е с много вода и цвят, а при мен той изглежда малко по-различно.

Колко време ви отне, за да стигнете до този свой почерк на изразяване?

Реално 30 години, но този процес не спира. Смея да кажа, че знам много малко.

А аз мисля, че вече сте постигнали съвършенство. Но как самият вие се предизвиквате, за да ви бъде на вас интересно?

При акварела никога не е скучно. Това е техника, която постоянно живее и се развива. Лично аз се опитвам във всяка работа да я работя или да постигам ефект малко по-различен от предишната. От една страна, това е чисто любопитство, от друга, ми е интересно да откривам нови методи на работа. Предизвиквам се постоянно. Акварелът също е предизвикателство, защото е много спонтанна техника и колкото и да я контролирам на места и при определени обстоятелства се получават много случайни ефекти, което от друга страна много помага за живота на картината. Необяснима техника и необятна.

Добре, решавате да станете художник, започвате да рисувате, но как се издържахте тогава? Все още млад и неизвестен автор.

Много трудно, особено в определени периоди, когато беше трудно за всички. Но за художника това важи с особена сила, защото лесно може да се отчае и да захвърли всичко, заради материални несгоди и трудности. Аз имах късмета от много рано да успявам да продавам своите работи. Пародоксалното и много хубавото на това е, че аз никога не съм мислил докато работя една картина дали ще се хареса, дали ще се продаде, кога, за колко. Аз я правя първо за себе си чисто егоистично и, ако се получи, едва тогава и зрителят може да я оцени, за което имам също късмет. По някакъв начин съм успявал винаги да се занимавам с това.

Това е много ценно и важно, защото човек, за да се издържа, може да започне да прави компромиси и да започне да прави „масово“ изкуство.

И то да е подчинено изцяло на комерсиалния интерес, което е голяма грешка и тя е пагубна. Тогава човек тръгва само надолу и според мен няма връщане назад.
Кога вътрешно решихте, че успявате и сте на прав път?

Когато показвам свои работи, много голяма част от хората започват да се радват искрено и да ги възприемат по начина, по който аз съм искал това да стане и тогава разбирам, че вероятно съм успял по някакъв начин. Това е моментът, в който реших, че вероятно се получава.

Правили сте майсторски класове. Не се ли страхувате да предадете знанията си?

От доста време вече не се занимавам с майсторски класове. Правих го за няколко години, но спрях, защото това е много отговорно, енергоемко, отнемаше ми страшно много време. Свързано е с пътувания, с организации, с доста сложни неща. В крайна сметка реших, че е по-добре да се занимавам с нещата, които правя и да канализирам натам усилията си и спрях.

Не се страхувам да предам наученото от мен, даже напротив много исках да науча някого на нещо, което той да продължи да развива след това. Това е другият момент, който ме отказа. Обикновено на такива класове идват хора, които са дошли да се забавляват, да прекарат някакво време в по-различна среда, а аз не виждам смисъл да предавам всичко, за което съм се борил цял живот на човек, който няма да се занимава с това и няма сериозни намерения в тази посока. Иначе аз с удоволствие бих показал всичко.

Как стои въпросът с акварела в България?

Има много акварелисти. По-скоро хора, които се занимават с акварел, понеже акварелът придоби много голяма популярност в последните две десетилетия. Появяват се млади хора, които са с доста голям талант. Въпросът е дали ще го развият и ще продължат, понеже е трудно да се устои на несгодите, особено в началото. Надявам се да има повече акварелисти. Колкото повече, толкова по-добре.

Като се съпоставим спрямо акварела в света, къде сме ние?

Много труден въпрос. Като че ли някъде по средата. Не сме зле, но не сме и много добре. Говоря като цяло. Има отделни хора, които са на световно ниво. Много са малко. Акварелът се рисува много бързо и лесно навсякъде по света. Сериозните акварелисти, които по свой начин развиват тази техника и прокарват нови пътища са съвсем малко. Дори в световен мащаб. Включително и в Китай, където е люлката на акварела.

Интервю пред Мариана Първанова