Vlado Avramov - izlozhba zhivopis

От купола, de profundis

Изкуството не се обяснява. Художника – може. Понякога, частично. Защо работи в такава техника, в такива формати, защо точно този колорит, фактура, тези форми, защо това, а не онова... Сякаш е било въпрос на избор – но не е. Било е импулс, непреодолим и повторяем във времето, неповторим като пръстов отпечатък. Ако познаваме човека – частично, разбира се – добре би било да забравим това, стоейки пред картините. Познанството пречи, познанието замърсява чистия F2f  досег с творбата.

И все пак. Примамливо е да пробиеш кода, да проникнеш  чак до загадъчната хромозома на творчеството, оная уникалната... Задача като невъзможната теорема на Ферма (все пак доказана през 1993-а).

И така, Владо. Владо изписва църкви. Представям си го как виси най-горе, в зенита на купола, полюшва маратонки над бездната и рисува окото на Пантократора. После през него поглежда надолу, към света с безукорно подредена структура, предварително разчертан по хоризонтала и вертикала, справедлив и ясен, събрал в едно началото и края, всемирната съдба на злощастното човечество от Адама до Страшния съд. Грандиозна, страховита гледка.

Гледани отгоре, ореолите светят, главите на светиите едреят, а нозете им се губят долу в ниското. Божия перспектива. Нечовешка. Летят ангели.

После Владо слиза, оглежда стените на храма отдолу-нагоре, преценява. Безупречен рисунък, ясни обеми. Иконографията – точно по канона.

У дома опъва малки и големи платна и се впуска в безконтролно живописателство. Без предварителни концепции и ексизи,  без ореоли и криле на ангели. Почти без човеци. Почти абстрактно. С перспектива, обратна на оная, куполната. Някак отдолу и отвътре, подводно и подземно, откъм корените на тревите. De profundis.  В храма Йона все изскача от устата на кита, благодарно извил лице към Бога. На платното Йона уютно се топли в корема на звяра сред планктон, нечии недосмляни крайници, риби... Всъщност не съм виждала такава картина, може и да има. Рисунката на боа, погълнала слон също не е Владова – обаче  му прилича.

В неговите картини сардини се притискат в крокодилски търбух, пленително розов отвътре, жабчета радостно подскачат в подводно съвокупление,  октоподи тежко се оттласкват от дълбините, където светлеят храмовите кости на Атлантида, моржове и бели мечки притискат тела... Ако пък много упорстваме да издирим интелектуален подтекст, ще намерим – в дискретните визуални или вербални реминисценции от Бийтълс или Вапцаров, в контурите на римски акведукти и средновековни фрегати – маркерите на широка култура и познания за планетата и човешката история. За днешна Испания, същата като оная на Веласкес и Лорка с нейното неистово дуенде, отпечатано в кървавия пясък на коридата или за Русия – в снежната тромава нежност на мечките отвъд Полярния кръг или в трогателната ръкописна закана „не трогай!” върху писмото до дома... Иронията е навсякъде – една такава обичлива, без присъди. Всичко е едно, в студа всички сме еднакво мимолетни – протегнали трогателно пипалце към най-близкия източник на топлина.

В крайна сметка, „all is love”. Художникът навсякъде рисува любовта. В храма – смазващото величие на неукротимата човешка обич към божеството, с безнадеждната й вяра във взаимност. Отвъд църковните стени, в обагрените в кръв и злак пулсации на божиите твари – тромавите пориви към близост, единение, съхранение на вида. Формулата на вечността, закодирана в краткия победен рев на осъществения акт на примата.

Навярно самият Бог е изревал така, създавайки света.

Проф. д.изк. Елена Попова